Въпрос: Що е социална фобия и защо тя е отделена като самостоятелна категория? Какво е общото и различното с останалите видове фобии?
Отговор: Фобията е всъщност ирационален страх и той може да има различни лица. Социалната фобия е само един от видовете ирационален страх, който напоследък се оказа и един от най-разпространените видове фобия. Предмет на нашия страх може да бъде всичко – обект, човек, събитие. Фобията се ражда като следствие от тази наша изкривена представа или нагласа за възникването на реална опасност при съприкосновението с обекта на страха.
Социалната фобия е феномен свързан със
страха от общуване, страха от реална комуникация с околните, с оттегляне от активния социален живот. Тя се отнася и до т.нар. стеснителност, която вече е обект и на психиатрично лечение. Счита се, че социалната фобия е елемент на „социалната” психопатология, защото по този начин се забавя драстично ритъма на нашата жизнена активност и на практика се случва едно оттегляне от живота. Така се стига и до крайни форми на оттегляне, които могат за съжаление да прерастнат в суицидни мисли и преживявания.
Социалната фобия е крайна степен на интровертираност на личността, която много често възниква при загуба на близък човек или с напредването на възрастта. Социалната фобия може да е следствие и от т.нар. депресия от изчерпване, която се наблюдава при свръхотговорни и много интелигентни хора, често заемащи позиции с висока степен на специализация, натоварени с високи нива на стрес. Тези хора попадат в клопката на своята професионална компетентност, това могат да бъдат и т.нар. работохолици, но често в основата на този вид генерализирана тревожност е натрапливостта. Т.е. човек непрекъснато мисли за обекта на своя страх, много повече, отколкото му налагат обстоятелствата.
Възможно е да се развият и параноялни сюжети. Човек да изпитва невъзможност да се движи сам и да търси винаги придружител дори и когато излиза на кратки разстояния или, за да извърши някакви рутинни действия като плащане на сметка за ток напр. Тъй като „очите на страха са големи” и колкото повече време и енергия отделяме на даден проблем той всъщност става толкова по-значим за нас. Обаче „значим” с отрицателен знак. Както се казваше в една студия - депресираните също медитират, но те медитират върху негативните страни на съдбата си. Важно е какво е във фокуса на вниманието ни. Аз обичам едно популярна крилата фраза -
„Енергията следва мисълта” - ние наистина реализираме и случваме това, за което мислим и на което отдваме енергията си.
Фобията може да е съпроводена и със силни соматични реакции – вцепеняване, задъхване, резки промени в кръвното налягане, може да се появи и състояние на паническа атака. Много е тясна връзката между фобията, генерализираната тревожност и паническото разстройство, но диагностиката им е предмет на психиатрията и не е център в нашия разговор сега. Истината е, че тези състояния могат да се повлияят и с чисто психотерапевтични средства. Аз съм привърженик на синергичните подходи и затова смятам психотерапията в тези случаи за изключително важна като метод за интервенция, разбира се в зависимост от конкретната картина при съответния пациент.
Въпрос: Според вас какви биха могли да бъдат причините за възникването на това явление? Можем ли сами да го анализираме и да се ориентираме в проблема си?
Отговор: По отношение произхода и причините за появата на социалната фобия, науката няма единно становище. Както за всички останали видове фобии, така и за тази обаче има едно общо съгласие в средите на изследователите и то е, че не винаги в основата на процеса стои травмиращо събитие. Ще дам един много ясен пример. Напр., ако някой е преживял пожар в хотел и е изпитал силен страх в този момент е възможно у него да се събуди фобия с такава картина – нарича се пирофобия. Но факт е също, че много хора в същия хотел и също преживели този кошмар не развиват такава фобия. Само по себе си ужасяващото събитие не е причина да се развие такава клинична картина.
Така е и със социалната фобия, за която говорим и която може да бъде провокирана от загубата на близък човек, например. Какво се случва всъщност? Подобно на горния пример, някои хора буквално се сриват след такова събитие, но за други това е начало на един нов живот. Има много примери от художествената литература, а и от реалния живот, също и изследвания, които ни показват, че често най-големите постижения и личностни трансформации като цяло идват след преживян силен шок или дълбока травма, когато са поразени всички системи в нашия организъм. Животът понякога има своя логика и преди един човек да премине към ново стъпало в развитието си, най-напред е нормално той да добие нов опит и нова сила, а защо не и нова мъдрост. Те вероятно ще му бъдат нужни именно за бъдещите успехи и постижения. И ако обърнем поглед назад, може би всеки от нас би могъл да намери такива примери - можем да погледнем на този процес и през тази призма.
За произхода на социалната фобия се говори и от гледна точка на динамиката на мисловните процеси и нашите социални нагласи. Още от самото начало на своя жизнен път ние се учим как да мислим и възприемаме другите хора, нас самите и въобще света, в който живеем. Връзките, които ние възприемаме като „това е добро” се превръщат в положителни човешки емоции и това са чувствата на любов и радост, които изпитваме към другите, докато „програмите” от рода на „това е лошо” – обратно - се асоциират с отрицателни чувства – научаваме се да преживяваме болезнени емоционални картини като гняв или депресия. Така че социалната фобия е една такава нелогична и ирационална връзка, един ирационален страх, свързващ програмата „това е опасно” с неща, които всъщност не са такива. Здравата личност е позитивна, доверява се, общува активно, създава и гради перспективни отношения. В момента, в който започнем
да затъваме в негативизъм е време да си дадем сметка, че нещо сериозно се случва с нас и да потърсим помощ, ако нямаме идея как сами да се справим. Страхът ни блокира и е трудно сами да си помогнем, защото вратата към подсъзнанието е здраво залостена. А точно там е извора на проблема – това пространство трябва да бъде осветено и „почистено”.
Въпрос: Какви са съвременните теории за възникването на тези социални страхове? Можем ли сами да се предпазим?
Отговор: Знаем, че решенията на всеки проблем се съдържат в неговите корени. Знаем ли какви са причините за дадено събитие е лесно да прозрем и върху какво трябва да работим. Съвременните теории за социалната фобия я разглеждат като отражение на някои черти на развитото индустриално общество и поляризиращите се социални структури. Хората живеят все по-независимо и отчуждено, все по-богато или все по-бедно, все по-интензивно и стресово или пък обратното - не успяват да се вградят в групата си, изпитват силно чувство на самота, безсилие или липса на смисъл в живота си. Всички тези процеси пораждат екзистенциален страх, който е именно в основата на социалната фобия. Накратко, ако мога въобще да обобщя този много разнолик феномен, социалната фобия придобива своята клинична картина и поради неуспеха на личността да израстне, поради липсата на достатъчно жизненост на чисто физическо ниво . На индивида му е невъзможно да разгърне своя цялостен потенциал и да се вгради сред „значимите други”.
Като добавка към темата за възникването на феномена страх, според теорията за социалното учене и моделирането, такива фобийни рефлекси и физиологични реакции е възможно да бъдат усвоени и само чрез наблюдението или близостта ни до хора, които ги проявяват. Когато едно дете възприема такова поведение като пример от своите родители или други сродници, с които поддържа близък контакт е много вероятно и то да започне да мисли, чувства или да се държи по съответния начин. „Заразяване” е възможно да възникне и между брачни партньори, особено ако между тях съществува дългогодишен подкрепящ съпрузите контакт. Емпатийната връзка е една ефирна, енергийна връзка и тя по незабележим за разума начин обуславя пренасянето на дадени програми от един човек на друг, особено ако последния е свръхвъзприемчив, доверява се лесно, приема безкритично чуждо влияние или е въвлечен в неравностойни отношения по обективни причини.
Така че, моделите на общуване и социалната компетентност, които детето наблюдава в семейството си стават и негови модели един ден. Степента на дистантност в общуването се обуславя още в ранна възраст, а при социалната фобия тази емоционална отдалеченост от „желания близък” или „всичко наоколо” се увеличава до степен на прекъсване или патологично деформиране на връзките с обкръжението. При партньорските отношения или двойката, силна стресова реакция може да бъде провокирана от травмиращи събития като загубата на близък човек или липсата на значим друг - възможно е нереалистичните очаквания и страстното желание да бъдеш с някого, а да не можеш, да отключи дистрес и отхвърляне на контакт с околния свят въобще.
Социалната фобия е крайна форма на дистрес. Тя е знак за проблем в процеса на справяне при критични или нови ситуации. Тя е проблем на адаптацията към променени условия и е резултат от липсата на пластичност и гъвкавост в нагласите, мисловните стереотипи и поведенческите стратегии. Тя е проблем на личността в нейната цялостна реализация, както вече отбелязах. Социалната фобия е натрупан и неотреагиран или потиснат в подсъзнанието негативен опит с различен по интензивност и дължина период на въздействие. Може да е резултат от травма, с която не сме се справили, която не сме преработили на съответното ниво – познавателно, емоционално или поведенческо, а най-често и на трите едновременно. Психотерапията в тези случаи отнема относително по-дълъг период, тъй като е нужно време - на мястото на старите навици и нагласи да се създадат, приемат и закрепят нови.
Превенцията на този социален страх се свързва не само с моделите, които ни заобикалят, но и с вътрешната ни мъдрост. Със способността ни да правим правилните избори, да бъдем верни на себе си и сърцето си, да бъдем реалисти и да живеем в съзвучие с един висок морален императив. Защото ние сме притиснати, когато не сме на мястото си. Трябва по-често да си задаваме въпроси като кой всъщност съм аз, какво искам и накъде съм тръгнал, кой стои срещу мен. Всичко това помага за нашата добра ориентация в пространството. Но най-напред трябва да започнем от себе си, нали?
Въпрос: Как се „лекува” тази фобия? Какво бихте препоръчали като специалист в тази област? Има ли надежда за хората с такъв проблеми?
Отговор: При този вид страх се пристъпва към терапия, която тласка пациента към неизбежна конфронтация с реалността, хората и обектите, които го „провокират”. Заедно с терапевта се предприемат съответни стъпки за поддържане на максимум поносима тревожност до степен, която е възможно да бъде овладяна в дадения конкретен случай. Действа се постъпателно и постепенно се увеличава натоварването и предизвикателството. Стъпка по стъпка се обезсилва страхът, който парализира самостоятелността и активността в поведението. Едновременно с това, в хода на терапията се рационализират различните аспекти на страха и причините за възникването му. С помощта на терапевта, пациентът постепенно осъзнава нелепостта му и поглежда на ситуацията си с други очи.
Т.нар. кратки терапии, вкл. и позитивната психотерапия използват нетрадиционни начини за представяне на проблематиката с помощта на разнообразни езикови картини, притчи, нестандартно тълкуване и интерпретиране на ситуациите. „Отиграват” се проблемни отношения, в които на практика на пациента се „доказва”, че парадоксалното мислене, води до съответните парадоксални поведенчески модели. Важно е да се работи на поведенческо ниво много активно, защото обикновено при този вид страх парадоксалните нагласи и мисли са много здраво закрепени и упорити. Нужно е силно и повтарящо се във времето доказателство, за да бъде убеден „болният”, че всичко е наред.
Методът на позитивното претълкуване също е много добро средство за промяна в мирогледа на пациента. Ситуативното окуражаване и подкрепата за „промяната” при първият постигнат успех също са от ключово значение. Въобще петте основни стъпки в позитивната психотерапия са един изключително ефективен подход в работата с тази фобия.
При този вид интервенции, се работи и с цялото семейство и други приближени колеги или приятели. Те също могат да бъдат обучени и да се включат в процеса на подпомагане на работата с пациента, защото става въпрос за отношенията с околните и това което се случва между хората е винаги поне двустранно обусловено. В много от случаите задължително се използва фамилна психотерапия. Разбира се, за всеки отделен случай нещата стоят различно и методите могат да бъдат най-различни. По преценка на терапевта в психотерапията се включват и спортни занимания, и релаксиращи и преизграждащи техники, и изкуство, където са налице съответните умения.
В заключение ще отбележа нещо, което знаят и децата ни. Страхът ни пази, той е остатък от миналото, когато инстинктът за самосъхранение е бил изключително развит и важен за сигурността ни на физическо ниво и е подчинявал на себе си всичко важно за общуването и комуникациите със света. Но също така и децата знаят и, че няма нищо
по-травмиращо от самия страх, защото той ни парализира – ние не можем да дишаме, не можем да мислим, реагираме неадеватно. Така че, започваме от някъде (за предпочитане от корена) и постепенно градим увереността в преодоляването на самия себе си. Прави се много позитивно и с много голяма смелост от страна на пациента, умело „активирана” от терапевта. Започва се с една малка крачка и е нужно постоянство в усилията, за да се постигне траен успех. А всичките по-малки успехи във веригата се награждават, за да се постигне една подкрепяща терапевтична среда и да се постигне увереност в своите собствените сили – една нова, непозната досега увереност.
Работата с натрапливостите е времеемка, но не е невъзможна. Дисциплината в отношенията пациент – терапевт по отношение сключения в началото договор е много важна. Тя засяга именно отговорността на пациента за собственото му състояние и е гаранция за неговото постепенно подобряване. Затова и трябва много търпение и креативност в работата с такива случаи.
