За домашното насилие над децата

Насилието над деца е един от най-наболелите проблеми в съвременното общество.  Формите му могат да бъдат най-различни - физическо насилие;  сексуално насилие; емоционално (психологическо) насилие - унижение, обида, присмех, Изрази от типа на: „Няма да те обичам такъв“, „Колко си глупав“, „Колко си лош“; пренебрегване – когато не са пренебрегнати основните нужди на детето, като храна, облекло, образование и здравеопазване.
В практиката на семейното възпитание, най-разпространената физическо и психическо насилие срещу деца. Смята се, че около 85% от родителите на деца под 12 години използват физическо наказание, както и различните форми на психологически натиск обикновено се използва най-малко веднъж на всеки родител. Въпреки това, само 8 от 10 от тях признават ефективност на тези методи на образование и повечето биха предпочели да образоват децата си по някакъв друг начин.

Без значение какъв точно вид насилие се използва, важното е че те причиняват дълбока психологическа травма едно дете. Детето обикновено изпитва чувство на безпомощност, унижение и несигурност. Чувството на вина за това, което се е случило с него, той се основава на себе си, а не на насилника.

Насилниците обикновено са хора, които като дете са били обект на насилие. Агресията обикновено е резултат от тяхното разочарование в живота. Гневът им е насочен към тях или невинни и беззащитни деца. Насилие е порочен кръг, то създава наранена личност, която впоследствие става насилник.

Швейцарската психоложка Алис Милър, известна с работата си върху насилието над деца, споделя, че през цялата си практика не е срещала насилник, който сам да не е бил тормозен в детството си.  Според нея насилието над деца е ужасно устойчиво, защото се възпроизвежда от самите жертви. Хората, изложени като деца на насилие в семейството, обикновено имат необходимост да вярват, че то е било за тяхно добро и те самите са го предизвиквали с поведението си.

Емоционалното насилие се изразява в  обиждане по различни начини, унижение, подигравка, насаждане на чувство за вина, изолиране,манипулиране с любов. Детето си изгражда мнение за себе си въз основа но това което чува от своите близки в ранното си детство. Според някои родители подобни наказания нямат никакви последици, но често се случва те да причиняват сериозни емоционални травми.

За едно дете не е достатъчно просто да го обичате. Необходимо е и да уважавате желанията му и неговите интереси. Отнасяйте се към него като личност.

Не се присмивайте, не критикувайте и не показвайте грешките на детето безцелно. Никога не правете това за неща, за които знаете, че детето е положило усилия.

Що е то Алалия / Дисфазия

Алалията е все по-рядко срещан термин от руската логопедична школа. Според МКБ – 10 разстройството на експресивната реч се нарича Дисфазия на развитието. Това е нарушение, което се среща най-често при децата и се характеризира с ограничен или затруднен говор, а понякога и с липса на говор. Дисфазия на развитието е специфично езиково нарушение, което се характеризира с късно начало на речта и с не типично за възрастта развитие на цялостната езиковата система. Причините се дължат на поражения в мозъчната кора, в зоната на Брока и зоната на Вернике, още преди да е започнало развитието на речта. Специфичното при дисфазия на развитието е липсата на експресивна реч. Няма нарушение в писането, четенето и в разбирането на речта като цяло. Слухът е запазен, а интелектът е нормален.

При децата с тази диагноза е най-добре да имат систематични, редовни занимания с логопед и психолог. Логопедичната терапия е насочена към конкретна и систематична работа върху развитието на речта. А психологическата към стимулиране на говорните навици, както мотивиране на пациента да бъде концентриран при изпълнението на логопедичните задачи. Резултатите идват след продължителна и упорита работа.· Вниманието е насочено главно върху правилното звукопроизношение както и върху комуникативните модели на общуване. Работата се планира индивидуално, в зависимост от личностните особености на детето. Задължително е да се направят изследване на IQ.

За заекването и говорните нарушения

Говорни нарушения е имало откакто съществува човечеството. Според исторически данни те са отбелязани още от Аристотел и Хипократ в древна Гърция, от Цицерон, Овидий и Хораций на територията на Римската империя. В България има сведения за това какви методи са използвали българските народни лечители. Така например, през 19ти век, е било широко застъпено рязането под езика със „стара пара костадинка” - аналог на което го има и при берлинския хирург Diffenbah. Друго лечение препоръчвано от народните лечители е говор с камъче под езика, чийто аналог се открива и в практиката на френския лекар d’Itrad ( 1817 ), който дори отишъл по-напред, като конструирал специална подезична вилка.

Психотерапевтичният подход при терапията на говорните нарушения се прилага успешно при лечение и възстановяване. Комуникацията между индивида и обществото, е източник на постоянна психотравма, а от там и до затруднения и отклонения в развитието на личността.

Логоневрозата е упорито заболяване свързано с дисфункцията на целият говорно речеви апарат. Тя се разпространява от дихателните мускули, мимическата мускулатура, както и мускулите които участват във фонацията и артикулацията. Наред с физическите показатели, обаче, на лице са и ярки депресивни състояния, неврози и личностни отклонения. Ето защо, успоредно с артикулаторните упражнения се налага и постоянна психотерапия по време на лечението. Основната идея е, че при лечението на заекването трябва да има не просто и елементарно комбиниране на различните терапевтични методи, а те взаимно и пълноценно трябва да се препокриват. Акцента е върху груповата методика на решението на проблема, върху екипната работа между медицински, рехабилитационен и психотерапевтичен екип.

Речта е висше творение на природата и неразделна част от човешката психика, а способността на хората да говорят, ги прави същества стоящи на най-високото стъпало в стълбицата на еволюцията. Независимо от това дали е плод на случайна мутация, (Chomski ) , или нещо което е отвъд, нещо което ние, малките човешки същества, все още не сме в състояние да си обясним напълно, речта е в пряка връзка с психичното. Възникнала в зората на човечеството, речта съпътства homo sapiens през целия му разумен етап от най-новата му история, а чрез своя външен израз, говорът, тя остава завинаги свързана с духовният свят на човека…

От самото начало, без прекъсване, се води системно обмислена психотерапия, като лекарят и логопеда изнасят серия от кратки терапевтични беседи. Темите са разнообразни, като най-често се дискутират тези за същността на заекването, а така също и базовите принципи за възстановяването на речта, както и формите на самопомощ при трудни речеви ситуации. Пациентите се запознават с различните форми на регресите, както и със структурата на самото лечение. Психотерапия е само на пръв поглед здравно просветителска лекция. Използва се инерцията от обсъждането на проблема, като той леко се неглижира и се избягва болезнения момент при пациента, че той се чувства обект на подигравки, че е непълноценен за обществото.

От особено значение е фигурата на лектора и неговите ораторски качества, за да може да се разисква проблема така, че да се поддържа буден интереса на пациентите, като вниманието им се насочва върху конкретни примери от живота на заекващият. Специално внимание се отделя на личностните проблеми на участниците, най-вече превъзмогването на песимизма свързан с очакванията от терапията, както и с натрупания гняв към обществото което се е отнасяло с насмешка и подигравки. Запознаването на пациентите със същтноста на рецидивите и с начина по който те настъпват, е с цел профилактика и подготовка за тяхното успешно преодоляване. В края на обучението, на пациентите се дават указания как да обогатят речниковият си запас, като упражненията се насочват към все по-трудни за произнасяне думи, или често употребявани фрази. Подходът към пациентите е спокоен, а групата е отворена. Условията при които ще се провежда лечението се разясняват предварително. В началото пациентите контактуват невербално – чрез прилагането на „поетапна медикопедагогическа система” , т. нар фаза на лечебното мълчание. Целта на тази първа фаза е да повиши нивото на груповата динамика. Като неин израз се отчитат агресивни физически прояви. Следващите два етапа на лечението се състоят от говорни упражнения. Като изказванията се подпомагат от логопеда или психотерапевта.

Използването на психодрама ( групова терапия) е силно приложимо и застъпено като метод през 50те години на 20ти век. По време на терапевтичният процес при деца игрите са основната техника, ето защо психодрамата е много подходяща именно в детски групи, където чрез игра се инсценират жизнени ситуации. При групите с където пациенти са по-възрастни тази техника се прилага като се отработват говорни ситуации в кабинетна обстановка, а след това се преминава, чрез постепенен преход, към говорни задания в реални условия. Например: страхът по време на пазаруване. Бързането и нервното напрежение пред щанда, прави ситуацията да е сложна и заредена с негативно очакване. По време на курса се инсценират покупки, като един от пациентите е „продавач”, а няколко други са „купувачи”. Много е важно да се отбележи, че преходът е плавен, изисква се търпение, дисциплина и последователност, както от цялата група така и от психодрама терапевта и логопеда, който участва наравно с пациентите във всяко упражнение. При ученици например се тренира отговор от място, или изпит на дъската пред целият клас.

В края на обучението, на пациентите се дават указания как да обогатят речниковият си запас, като упражненията се насочват към все по-трудни за произнасяне думи, или често употребявани фрази.

Индивидуална психотерапия.
 Въпреки, че що се отнася до терапията при заекването, груповата терапия дава доста високи резултати, понякога се налагат и индивидуални терапевтични срещи. Приложението на психотерапията при лечението на говорните нарушения се прилага с успех, нещо повече, то е неразделна част от цялостния процес на рехабилитация и възстановяване на речта.

Социалните фобии - въпроси и отговори

Въпрос: Що е социална фобия и защо тя е отделена като самостоятелна категория? Какво е общото и различното с останалите видове фобии?

Отговор: Фобията е всъщност ирационален страх и той може да има различни лица. Социалната фобия е само един от видовете ирационален страх, който напоследък се оказа и един от най-разпространените видове фобия.  Предмет на нашия страх може да бъде всичко – обект, човек, събитие. Фобията се ражда като следствие от тази наша изкривена представа или нагласа за възникването на реална опасност при съприкосновението с обекта на страха.

Социалната фобия е феномен свързан със страха от общуване, страха от реална комуникация с околните, с оттегляне от активния социален живот. Тя се отнася и до т.нар. стеснителност, която вече е обект и на психиатрично лечение. Счита се, че социалната фобия е елемент на „социалната” психопатология, защото по този начин се забавя драстично ритъма на нашата жизнена активност и на практика се случва едно оттегляне от живота. Така се стига и до крайни форми на оттегляне, които могат за съжаление да прерастнат в суицидни мисли и преживявания.

Социалната фобия е крайна степен на интровертираност на личността, която много често възниква при загуба на близък човек или с напредването на възрастта. Социалната фобия може да е следствие и от т.нар. депресия от изчерпване, която се наблюдава при свръхотговорни и много интелигентни хора, често заемащи позиции с висока степен на специализация, натоварени с високи нива на стрес. Тези хора попадат в клопката на своята професионална компетентност, това могат да бъдат и т.нар. работохолици, но често в основата на този вид генерализирана тревожност е натрапливостта. Т.е. човек непрекъснато мисли за обекта на своя страх, много повече, отколкото му налагат обстоятелствата.

Възможно е да се развият и параноялни сюжети. Човек да изпитва невъзможност да се движи сам и да търси винаги придружител дори и когато излиза на кратки разстояния или, за да извърши някакви рутинни действия като плащане на сметка за ток напр. Тъй като „очите на страха са големи” и колкото повече време и енергия отделяме на даден проблем той всъщност става толкова по-значим за нас. Обаче „значим” с отрицателен знак. Както се казваше в една студия - депресираните също медитират, но те медитират върху негативните страни на съдбата си. Важно е какво е във фокуса на вниманието ни. Аз обичам едно популярна крилата фраза - „Енергията следва мисълта” - ние наистина реализираме и случваме това, за което мислим и на което отдваме енергията си.

Фобията може да е съпроводена и със силни соматични реакции – вцепеняване, задъхване,  резки промени в кръвното налягане, може да се появи и състояние на паническа атака. Много е тясна връзката между фобията, генерализираната тревожност и паническото разстройство, но диагностиката им е предмет на психиатрията и не е център в нашия разговор сега. Истината е, че тези състояния могат да се повлияят и с чисто психотерапевтични средства. Аз съм привърженик на синергичните подходи и затова смятам психотерапията в тези случаи за изключително важна като метод за интервенция, разбира се в зависимост от конкретната картина при съответния пациент.

Въпрос: Според вас какви биха могли да бъдат причините за възникването на това явление? Можем ли сами да го анализираме и да се ориентираме в проблема си?  

Отговор: По отношение произхода и причините за появата на социалната фобия, науката няма единно становище.  Както за всички останали видове фобии, така и за тази обаче има едно общо съгласие в средите на изследователите и то е, че не винаги в основата на процеса стои травмиращо събитие. Ще дам един много ясен пример. Напр., ако някой е преживял пожар в хотел и е изпитал силен страх в този момент е възможно у него да се събуди фобия с такава картина – нарича се пирофобия. Но факт е също, че много хора в същия хотел и също преживели този кошмар не развиват такава фобия. Само по себе си ужасяващото събитие не е причина да се развие такава клинична картина.

Така е и със социалната фобия, за която говорим и която може да бъде провокирана от загубата на близък човек, например. Какво се случва всъщност? Подобно на горния пример, някои хора буквално се сриват след такова събитие, но за други това е начало на един нов живот. Има много примери от художествената литература, а и от реалния живот, също и изследвания, които ни показват, че често най-големите постижения и личностни трансформации като цяло идват след преживян силен шок или дълбока травма, когато са поразени всички системи в нашия организъм.  Животът понякога има своя логика и преди един човек да премине към ново стъпало в развитието си, най-напред е нормално той да добие нов опит и нова сила, а защо не и нова мъдрост. Те вероятно ще му бъдат нужни именно за бъдещите успехи и постижения. И ако обърнем поглед назад, може би всеки от нас би могъл да намери  такива примери - можем да погледнем на този процес и през тази призма.

За произхода на социалната фобия се говори и от гледна точка на динамиката на мисловните процеси и нашите социални нагласи. Още от самото начало на своя жизнен път ние се учим как да мислим и възприемаме другите хора, нас самите и въобще света, в който живеем. Връзките, които ние възприемаме като „това е добро” се превръщат в положителни човешки емоции и това са чувствата на любов и радост, които изпитваме към другите, докато „програмите” от рода на „това е лошо” – обратно - се асоциират с отрицателни чувства – научаваме се да преживяваме болезнени емоционални картини като гняв или депресия. Така че социалната фобия е една такава нелогична и ирационална връзка, един ирационален страх, свързващ програмата „това е опасно” с неща, които всъщност не са такива. Здравата личност е позитивна, доверява се, общува активно, създава и гради перспективни отношения. В момента, в който започнем да затъваме в негативизъм е време да си дадем сметка, че нещо сериозно се случва с нас и да потърсим помощ, ако нямаме идея как сами да се справим. Страхът ни блокира и е трудно сами да си помогнем, защото вратата към подсъзнанието е здраво залостена. А точно там е извора на проблема – това пространство трябва да бъде осветено и „почистено”.

Въпрос: Какви са съвременните теории за възникването на тези социални страхове? Можем ли сами да се предпазим?

Отговор: Знаем, че решенията на всеки проблем се съдържат в неговите корени. Знаем ли какви са причините за дадено събитие е лесно да прозрем и върху какво трябва да работим. Съвременните теории за социалната фобия я разглеждат като отражение на някои черти на развитото индустриално общество и поляризиращите се социални структури. Хората живеят все по-независимо и отчуждено, все по-богато или все по-бедно, все по-интензивно и стресово или пък обратното - не успяват да се вградят в групата си, изпитват силно чувство на самота, безсилие или липса на смисъл в живота си. Всички тези процеси пораждат екзистенциален страх, който е именно в основата на социалната фобия. Накратко, ако мога въобще да обобщя този много разнолик феномен, социалната фобия придобива своята клинична картина и поради неуспеха на личността да израстне, поради липсата на достатъчно жизненост на чисто физическо ниво . На индивида му е невъзможно да разгърне своя цялостен потенциал и да се вгради сред „значимите други”.

Като добавка към темата за възникването на феномена страх, според теорията за социалното учене и моделирането, такива фобийни рефлекси и физиологични реакции е възможно да бъдат усвоени и само чрез наблюдението или близостта ни до хора, които ги проявяват. Когато едно дете възприема такова поведение като пример от своите родители или други сродници, с които поддържа близък контакт е много вероятно и то да започне да мисли, чувства или да се държи по съответния начин. „Заразяване” е възможно да възникне и между брачни партньори, особено ако между тях съществува дългогодишен подкрепящ съпрузите контакт. Емпатийната връзка е една ефирна, енергийна връзка и тя по незабележим за разума начин обуславя пренасянето на дадени програми от един човек на друг, особено ако последния е свръхвъзприемчив, доверява се лесно, приема безкритично чуждо влияние или е въвлечен в неравностойни отношения по обективни причини.

Така че, моделите на общуване и социалната компетентност, които детето наблюдава в семейството си стават и негови модели един ден. Степента на дистантност в общуването се обуславя още в ранна възраст, а при социалната фобия тази емоционална отдалеченост от „желания близък” или „всичко наоколо” се увеличава до степен на прекъсване или патологично деформиране на връзките с обкръжението. При партньорските отношения или двойката, силна стресова реакция може да бъде провокирана от травмиращи събития като загубата на близък човек или липсата на значим друг - възможно е нереалистичните очаквания и страстното желание да бъдеш с някого, а да не можеш, да отключи дистрес и отхвърляне на контакт с околния свят въобще.

Социалната фобия е крайна форма на дистрес. Тя е знак за проблем в процеса на справяне при критични или нови ситуации. Тя е проблем на адаптацията към променени условия и е резултат от липсата на пластичност и гъвкавост в нагласите, мисловните стереотипи и поведенческите стратегии. Тя е проблем на личността  в нейната цялостна реализация, както вече отбелязах. Социалната фобия е натрупан и неотреагиран или потиснат в подсъзнанието негативен опит с различен по интензивност и дължина период на въздействие. Може да е резултат от травма, с която не сме се справили, която не сме преработили на съответното ниво – познавателно, емоционално или поведенческо, а най-често и на трите едновременно. Психотерапията в тези случаи отнема относително по-дълъг период, тъй като е нужно време - на мястото на старите навици и нагласи да се създадат, приемат и закрепят нови.

Превенцията на този социален страх се свързва не само с моделите, които ни заобикалят, но и с вътрешната ни мъдрост. Със способността ни да правим правилните избори, да бъдем верни на себе си и сърцето си, да бъдем реалисти и да живеем в съзвучие с един висок морален императив. Защото ние сме притиснати, когато не сме на мястото си. Трябва по-често да си задаваме въпроси като кой всъщност съм аз, какво искам и накъде съм тръгнал, кой стои срещу мен. Всичко това помага за нашата добра ориентация в пространството. Но най-напред трябва да започнем от себе си, нали?
                                                             
Въпрос: Как се „лекува” тази фобия? Какво бихте препоръчали като специалист в тази област? Има ли надежда за хората с такъв проблеми?

Отговор: При този вид страх се пристъпва към терапия, която тласка пациента към неизбежна конфронтация с реалността, хората и обектите, които го „провокират”. Заедно с терапевта се предприемат съответни стъпки за поддържане на максимум поносима тревожност до степен, която е възможно да бъде овладяна в дадения конкретен случай. Действа се постъпателно и постепенно се увеличава натоварването и предизвикателството. Стъпка по стъпка се обезсилва страхът, който парализира самостоятелността и активността в поведението. Едновременно с това, в хода на терапията се рационализират различните аспекти на страха и причините за възникването му. С помощта на терапевта, пациентът постепенно осъзнава нелепостта му и поглежда на ситуацията си с други очи.

Т.нар. кратки терапии, вкл. и позитивната психотерапия използват нетрадиционни начини за представяне на проблематиката с помощта на разнообразни езикови картини, притчи, нестандартно тълкуване и интерпретиране на ситуациите. „Отиграват” се проблемни отношения, в които на практика на пациента се „доказва”, че парадоксалното мислене, води до съответните парадоксални поведенчески модели. Важно е да се работи на поведенческо ниво много активно, защото обикновено при този вид страх парадоксалните нагласи и мисли са много здраво закрепени и упорити. Нужно е силно и повтарящо се във времето доказателство, за да бъде убеден „болният”, че всичко е наред.
Методът на позитивното претълкуване също е много добро средство за промяна в мирогледа на пациента. Ситуативното окуражаване и подкрепата за „промяната”  при първият постигнат успех също са от ключово значение. Въобще петте основни стъпки в позитивната психотерапия са един изключително ефективен подход в работата с тази фобия.

При този вид интервенции, се работи и с цялото семейство и други приближени колеги или приятели. Те също могат да бъдат обучени и да се включат в процеса на подпомагане на работата с пациента, защото става въпрос за отношенията с околните и това което се случва между хората е винаги поне двустранно обусловено.  В много от случаите задължително се използва фамилна психотерапия. Разбира се, за всеки отделен случай нещата стоят различно и методите могат да бъдат най-различни. По преценка на терапевта в психотерапията се включват и спортни занимания, и релаксиращи и преизграждащи техники, и изкуство, където са налице съответните умения.

В заключение ще отбележа нещо, което знаят и децата ни. Страхът ни пази, той е остатък от миналото, когато инстинктът за самосъхранение е бил изключително развит и важен за сигурността ни на физическо ниво и е подчинявал  на себе си всичко важно за общуването и комуникациите със света. Но също така и децата знаят и, че няма нищо по-травмиращо от самия страх, защото той ни парализира – ние не можем да дишаме, не можем да мислим, реагираме неадеватно. Така че, започваме от някъде (за предпочитане от корена) и постепенно градим увереността в преодоляването на самия себе си. Прави се много позитивно и с много голяма смелост от страна на пациента, умело „активирана” от терапевта. Започва се с една малка крачка и е нужно постоянство в усилията, за да се постигне траен успех. А всичките по-малки успехи във веригата се награждават, за да се постигне една подкрепяща терапевтична среда и да се постигне увереност в своите собствените сили – една нова, непозната досега увереност.

Работата с натрапливостите е времеемка, но не е невъзможна. Дисциплината в отношенията пациент – терапевт по отношение сключения в началото договор  е много важна. Тя засяга именно отговорността на пациента за собственото му състояние и е гаранция за неговото постепенно подобряване. Затова и трябва много търпение и креативност в работата с такива случаи.

Какво е това психотерапия?

Относно психотерапията моето желание е да обясня какво е психотерапия на достъпен език, да демистифицирам предмета на тази дейност, без да го превръщам в тривиален. Целта ми е да предоставя ясно, и във възможно най-съкратен вид, информация за тези от вас, които обмислят среща с психотерапевт, но са тревожни относно предстоящото.

И така, според едно от определенията :
„Психотерапията е процес на психологическо подреждане на минало, сегашно и бъдеще с цел постигане на хармония със себе си и света в настоящето”. Към това определение на В. Макаров бих добавила,че психотерапията е процес, целта на който са изменения в многобройните сфери на човешкия живот и постигане на житейска ефективност. Психотерапията е грижа за тялото, ума, душата и настроението на човека.

Съществуват различни психотерапевтични методи, на които са обучени различните психотерапевти. Основни и аранжирани по времето на своето появяване са : хипнотерапия, психоанализа, центрирана на клиента терапия, поведенческа терапия, когнитивно поведенческа терапия, гещалт терапия, позитивна психотерапия, невро-лингвистично програмиране и т.н. Психотерапията може да бъде индивидуална, групова или семейна.

Всички психотерапевтични парадигми използват различни методи и съпътстващи ги техники.Напоследък се наблюдава обща ориентация към еклектизъм, което не променя целта на психотерапията. Тя по своята същност е и „Процес, при който човек желаещ да се избави от симптоми и проблеми, с които се сблъсква в живота си, или се стреми към личностен ръст имплицитно или експлицитно, сключва договор за вербално или невербално взаимодействие с човек /или няколко души /, влизащи в роля на агенти на помощта” според определението на Дж.Мрамър, което споделям и аз.

Друг съществен въпрос, който човек си задава при срещата с психотерапевт е: каква е разликата между психолог, психотерапевт и психиатър. Моето пояснение – психотерапевтите са хора с базово образование, най-често по психология , които са се специализирали след допълнително сертифицирано обучение в един , или няколко от психотерапевтичните методи за работа с хора. Това обучение не предполага използването на лекарствени средства като част от терапията, това е в компетенциите на психиатъра, чието базово образование е медицина. Те са специалистите, които предписват медикаментозино лечение, което е наложително при някой болестни прояви. Нерядко психолози и психиатри работят в екип и съчетават знанията си в двете посоки: медикаментозна и немедикаментозна психотерапевтична памащ.

И така , всеки психотерапевт създава свой стил на работа, често еклектичен, съчетаващ заннията и уменията му в различни психотетапевтични школи, в съчетание със спецификата на на психотерапевтичната си практика, но и съобразно своя темперамент, ценности и стил на общуване. В това отношение моят подход на работа го определям като интегративнен и едновременно индивидуален Той съчетава консултативна, психотерапевтична помощ, хипнотерапия и креативни техники за тялото и ума. Използваният от мен подход за работа, включва методи в краткосрочен и дългосрочен план. Използвам техники за справяне съобразени с уникалните обстоятелства на всеки човек. Крайната цел е постигане на оптимално психосоматично здраве и личностно развитие.

Като психолог и психотерапевт считам за важно да представя и своята гледна точка, относно това кога един човек е желателно да се обърне към специалист по психично здраве.Разбира се всеки преценява индивидуално, но един човек влиза в психотерапия, защото той е „изгубен или е заседнал, зациклил „.Той може да се чувстват по този начин или може да вижда в поведението си това , но най-често, това е проблемът. „ Изгубен или заседнал?“

В различни етапи и моменти от живота ни има предизвикателства, препятствия, които понякога не можем да овладеем сами . Такива са болест, загуба на близък, зависимости, усещане за несправяне като родител, проблемно забраменяване, развод, раздяла с любим човек, недобри междуличностни отношения на работното място или в семейството. Това са само част от „препъникамъчетата” в нашия живот. Психотерапията, психологическото консултиране, хипнотерапията и креативните техники са безценна помощ.

Какво е психологическото консултиране

Съществува макар и почти незабережима разграничителна линия между психотерапията и психологическото консултиране. То според мнението на някой автори, което споделям и аз е създаването на: „Специфични отношения на двама души, при които единият човек помага на другия да си помогне сам. Това е начин на общуване, който позволява на другия да опознае своите мисли, чувства и поведение, за да достигне до по-ясно разбиране за себе си, а след това да открие и да използва своите силни страни , като се опира на вътрешните си ресурси за по – ефективно разпореждане със своя живот, чрез вземане на осъзнати , правилни за него решения и извършване на целенасочени действия, напълно осъзнато.”. Бих добавила, че консултирането е психологическа помощ, оказвана на хора без психически заболявания, с цел постигане на желана промяна и нейното утвърждаване, което поставя разграничителната линия между него и психотерапията.

Психологическото консултиране може да се случва индивидуално и групово като обект са хора в психична норма, които имат проблеми в сверата на емоциите, общуването и социалната компетентност и са без психопатологични проблеми. Могат да са личност, семейство или група.

В рамките на психологическото консултиране е и главната цел – оказване на психологическа помощ. При психотерапията целите, по своя характер и степен на зъдълбоченост са терапевтични и дълбоко личностно – корекционни, а при консултирането са със значително по-широк обхват. Такива са преодоляване на дистрес, ситуативна тревожност, скръб от загуба на значим човек, решаване на житейски проблеми / брак, общуване, работа и пр. / , укрепване на силните страни, научаване на самопомощ и автономност т.е личностно развитие и израстване. Целите могат да бъдат свързани с възпитание, превъзпитание и корекция в поведението.
Консултирането и психотерапията използват едни и същи теоритични методи и модели за работа. По своята същност то най-често е еклектично. Точната разделителна линия между двете помагащи дейности е невъзможна поради общата им концептуална основа, която прави идентични целите , средствата и резултатите. В много случаи като разграничителен белег се използва характера на представения проблем. Ако клиентът изрази , неналичие на вътрешни страдания, а междуличностни конфликти, по принцип се приема, че е обект на консултативна помощ, която ще му помогне да се дистанцира от своите трудности, да ги погледне от различен ракурс, да коригира отношението си към хора и събития и да усвои нови модели на общуване и поведение. Ако клиентът заяви наличието на симптоми и дълбоко личностни проблеми, отнасящи се до характера му и емоционалното му състояние, се приема, че е обект на дълбинна личностна корекция т.е. психотерапия.

В процеса на работата често консултативната помощ прераства в терапевтична, с цел постигане на поставените цели от съвместното ни предварително обсъждане с клиента.

Хиперактивност - ХАДВ (ADHD)

Хиперактивност с дефицит на внимание е странен когнитивно – поведенчески феномен. Когнитивния елемент е преобладаващ и сам по себе си обуславя поведенческия. От една страна имаме затруднено задържане на вниманието, а от друга преувеличена мускулна и двигателна активност изразявана чрез тичане, търкаляне, подскачане, изблици на агресивност, засилена съпротива на изпълнение на заповеди и силно чувство за налагане на собственото мнение или настроение. От психологическа гледна точка, родителите са склонни да омаловажават подобно поведение при детето и да не търсят специализирана подкрепа.

Заболяването се игнорира, като се търсят рационални обяснения, без родителите да подозират, че ХАДВ е само началото на редица сериозни емоционално – поведенчески отклонения. Не лекуването на ХАДВ в ранна детска възраст може доведе до редица по – тежки личностни разтройства в по – зряла възраст. Прекалената бъбривост и досадното поведение, изолация от обществото, както незрялост в личните и професионалните отношения е най – малкото което може да се очаква, ако не се предприемат мерки още в по – ранен стадий. Към по – тежките последствия спадат, асоциалното, често пъти престъпно поведение, злоупотреба с алкохол и наркотици, промускуитет, скитничество, просия и престъпления от общ характер.

Причините за поява на ХАДВ могат да се разделят на психологични, генетични и социални. Според съвременната психоанализа психологичните причини са главно в отсъствието на силен, доминантен, Аз от страна на родителя, или с други думи според класификацията на американската педагожка …. наличието на отстъпчиви родители. За да настъпи процеса, обаче е нужен „отключващ” фактор. Например факта, че 9 от всеки 10 деца с ADHD, са деца на разведени родители. Генетичните причини се свързват с наследствеността.

Според една от най – разпространените теории, ХАДВ е в пряка връзка с нарушенията на ретикулярната формация. Тя е свързана с активизирането дейността на мозъчната кора, както и с циклите на сън и бодърстване на мозъка. Към генетичните спадат и т.н.  биологични свързани с минимални увреди на мозъка, които може да се получили при различни усложнения при раждането, или след прекарани инфекции в ранна детска възраст. Към социалните се причисляват лошата социална и семейна атмосф ера, които създават благоприятна почва за възникване на ХАДВ.

Дислексия

При класификацията на отделните видове дислексия липсва основен модел. Систематизирането им е свързано с трудностите, които дислексиците изпитват по време на четене. Класификацията се разделя на: придобита алексия, когато говорим за възрастни и дислексия на развитието, когато става въпрос за деца. Според водещи специалисти в областа на нарушението дислексия, Тодорова Е. (2007г), невропсихологичните дефицити, са в основата на формирането на клиничните симптоми. А според Lerner, около 80% от хората с дислексия имат затруднения в четенето. Многобройните квалификации са определени в две групи: придобити нарушения при възрастни (алексия) и развитийни нарушения при деца (дислексия).

Придобитите нарушения при възрастни са  охарактеризирани като смущения в самия акт на четене, а така също и с намалена вербална активност. За алексия се говори тогава, когато се наблюдава разпад на вече изградени функции или способности.

Дислексията на развитието представлява невъзможност за усвояване на прочетения материал, по-точно липса на компетентност за четене или трудности на научаване.

Причините за появата на дислексични нарушения са разгледаникато следствие на  функционални дефицити, а не като органична увреда. Доктор Екатерина Тодорова (2007г.)  застъпва тезата, че в основата си дислексичните грешки са свързани с неврологичните дефицити. Идеята се базира на факта, че от гледна точка на съвременната невропсихология и психолингвистика, моделите за преработка на четивната информация, които са свързани с нарушението дислексия, са два вида: “от долу на горе” и “от горе на долу”. В зависимост от сложността на думата и от това дали е позната или не, хората, които четат свободно, обработват думите или чрез фонемно графемно съотнасяне, или като глобално възприемане на цялата дума. При хората със затруднения, този модел не функционира – дислексия

На много места в съвременната литература може да се открие знак за равенство между дислексия и специфични нарушения на способността за учене. Според . По въпроса кое е това, което причинява дислексия все още няма еднозначен отговор. Според Матанова, (2001) има два модела клиничен, който налага понятието дислексия и социален, който дефинира нарушението като специфични нарушения на способността за учене (СНСУ). Описателния термин, е по ”мек” и не стряскащ, ето защо често се използва от учителите. За да говорим за дислексия трябва да има несъответствие между уменията за езикова изява в устната реч и уменията за езикова изява в писмената реч. 

Хората с дислексия визуализират прочетеното, смята се, че езиковата информация при дислексиците се преработва по различен начин и че дислексиците използват предимно семантичната преработка. Човека с дислексия се опитва да разбере „какво означава” това, което е прочел, а не лингвистичната му стойност. Хората с дислексия визуализират. Опитват се да имат визуална представа върху това, което носи като семантика тази езикова информация, това показва какви са емоционално поведенческите проблеми на хората с дислексия. Хората с дислексия са наясно, че се различават от другите. Полагат неимоверни усилия, а никой не ги оценява. С течение на времето те се обезкуражават и тяхната себе оценка спада. Друга голяма заблуда е, че те не могат да се научат да четат или пишат.